КАЖИ МИ И ЩЕ ЗАБРАВЯ. ПОКАЖИ МИ И ЩЕ ЗАПОМНЯ. НАПРАВИ МЕ АКТИВЕН УЧАСТНИК И ЩЕ РАЗБЕРА. ИЗТОЧНА ПОГОВОРКА

140 ГОДИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО... НА ШИПКА ВСИЧКО Е СПОКОЙНО

Руско-турска война (1877 – 1878) 
Източен въпрос (1875 – 1878) 



Информация 
Период 
12/24 април 1877 – 19 февруари/3 март1878

Място 
Източните Балкани, Кавказ

Резултат 
Победа за Руската империя. Териториална подялба на османски владения между Великите сили. Карс и Южна Бесарабия стават част от Руската империя. Възстановяване на българската държавност чрез създаване на васално Княжество България. Признаване на независимостта на васалните дотогава княжества Румъния, Сърбия и Черна гора. 

Воюващи страни 

Командири 



Сили 
Руска армия (в началото на войната): 185 000 в Румъния и 100 000 в Кавказ[1]
румънци: 60 000[1]
сърби (от декември 1877): 56 000[1]
черногорци: 30 000[1]

българи: 7 500 в Българското опълчение[2]и значителен брой доброволци

Османска армия (в началото на войната): 281 000 на Балканския и на Кавказкия фронт[3]

Жертви и загуби 
руски: 15 567 убити (от тях 11 905 на Балканския фронт, останалите – на Кавказкия фронт), 56 652 ранени (от тях 6 824 починали от раните си)[4], 82 636 починали от болести[5]

румънски: 7 618 убити, ранени, починали и изчезнали[6] (1 350 убити[7])

сръбски:718 убити, 1 534 починали от рани и болести, 2 999 ранени[8]

български: 1 347 души от Българското опълчение,[6]значителни загуби сред цивилното население. 

17 000 убити[7], 60 000 починали[9]) 


Бойното поле при Шейново, художник Василий Верешчагин
Руско-турската война (1877 – 1878) между Руската империя и Османската империя е десета в поредицата от Руско-турски войни.

Важна част от изострянето и решаването на Източния въпрос през 1875 – 1878 г.

Поводът за войната е Въстанието в Босна и Херцеговина (1875), Априлското въстание в България (1876) и Сръбско-турската война (1876). Участници са Османската империя срещу Русия, Румъния, Сърбия и Черна гора.

Войната се възприема и е наречена Освободителна, тъй като довежда до освобождаването на част от българите от османско владичество и създаването на Третата българска държава. Подобно е отношението към нея в Румъния, Сърбия и Черна гора, които получават пълна независимост.

Навечерието на войната
Основна статия: Цариградска конференция

Лятото на 1875 г. поставя началото на поредното изостряне на Източния въпрос. В Босна и Херцеговина започва антиосманско въстание, предизвикано от общата криза на финансово съсипаната Османска империя. Въпреки натиска на османската армия, въстанието продължава и след края на годината. През 1876 г. се води Сръбско-турска война, а на 20 април започва Априлското въстание в България.

Събитията засилват имперските амбиции на Великите сили.

На 26 юни/8 юли 1876 г. се подписва тайното Райхщадско споразумение, в което Австро-Унгария и Русия се съгласяват какви територии да бъдат разпределени на кои страни, след края на войната. Съгласно това споразумение, страните се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава. През април Русия постига споразумение с Румъния за пропускане на руските войски през нейна територия. В него се включва и присъединяване към Русия на Южна Бесарабия (под руска власт и в периода 1812 – 1856) в замяна на обещание за присъединяване на Северна Добруджакъм Румъния след войната. Райхщадското споразумение е разширено с Будапещенската тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия[10], както и споразумението между Русия и Великобритания от 30 май 1878 г.[11]

Едновременно с това, Русия подготвя стратегически план за война с Турция. Негов автор е генерал-лейтенант Николай Обручев. Бруталното потушаване на Априлското въстание предизвиква широк отзвук в цяла Европа в подкрепа на българската национална кауза. През август 1876 г. османската армия нанася поражение на сръбските сили. Рязко намаляват възможностите за мирно решаване на кризата.

През декември 1876 г. е свикана Цариградската конференция. Великите сили обсъждат границите на една или повече автономни български провинции в рамките на Османската империя. Изготвят проект за автономия на Босна и България. Османският външен министър уведомява делегатите, че в Османската империя е приета нова конституция, гарантираща права и свободи на всички етнически малцинства и българите ще се ползват със същите права, като всички други народности. Великите сили обявяват, че конституцията е само частично и незадоволително решение. След поредица от опити за постигане на компромис, конференцията приключва без споразумение.

Обявяване на войната


Император Александър II
Османското правителство отхвърля Лондонския протокол на Великите сили с предложения за реформи в Османската империя. В отговор на 12/24 април1877 г., с издаден в Кишинев Манифест на император Александър II, Русия обявява война на Османската империя.
За участие във войната са привлечени Румъния, Сърбия и Черна гора. В състава на Въоръжените сили на Русия е Българското опълчение (12 Опълченски дружини) и финландска част (Лейбгвардейски Финландски Пехотен полк).

Разположение на силите

Русия

Основни статии: Въоръжени сили на Русия в Руско-турската война (1877-1878) и Бойни действия на Кавказкия фронт в Руско-турската война (1877-1878)
Русия е способна да мобилизира по-многочислена армия, която до известна степен е по-добре подготвена. Създадена е Действуваща Руска армия на Балканския полуостров. В началото на юни руските войски от 276 000 войника (командир, великия княз Николай Николаевич) се съсредоточават на левия бряг на р. Дунав, като основното им ядро е в района на Зимнич.
За действия на Кавказкия фронт е създадена Действуваща армия от 100 000 войника (командир, великия княз Михаил Николаевич).

Османска империя


Султан Абдул Хамид II
Основна статия: Въоръжени сили на Османската империя в Руско-турската война (1877-1878)
Османските сили (командир, Абдул Керим Надир паша) имат в началото на м. юни 280 000 войника на Балканския полуостров. От тях 190 000 за преки действия срещу Русия, както и предимството на изградени преди войната крепости. Те разполагат и с пълен контрол в Черно море и патрулни кораби по р. Дунав. Преди войната са въоръжени със съвременно стрелково оръжие от Великобритания и САЩ, артилерийско въоръжение от Германия[12]. 
За действия на Кавказкия фронт е създадена армия от 70 000 войника.

Съюзници на Русия

Основни статии: Румънски въоръжени сили в Руско-турската война (1877 – 1878), Сръбски въоръжени сили в Руско-турската война (1877-1878), Черногорски въоръжени сили в Руско-турската война (1877 – 1878) и Българско опълчение
На Румъния, Сърбия и Черна гора е отредена спомагателна роля във войната. Съставът на техните армии и задачите им са определени съобразно с това разбиране.

В началото на войната руската Дунавска флотилия унищожава османски кораби по течението на река Дунав и я минира [13]. Създадена е възможност за пресичането ѝ във всяка точка. На 10/22 юни Долнодунавският отряд под командването на генерал-лейтенант Аполон Цимерман форсира р. Дунав между Галац и Браила, като впоследствие заема Северна Добруджа.[14] На 12/24 юни руската артилерия започва да обстрелва Русе и Тутракан, с което засилва увереността на османското командване, че основните руски сили ще преминат р. Дунав в този район.
На 15/27 юни, руски части (командир, генерал-майор Михаил Драгомиров), извършват десант през р. Дунав при Зимнич-Свищов. Създаден е сигурен плацдарм. Инженерните части (командир генерал-майор Александър Деп) построяват два понтонни моста при Свищов и прехвърлят Действуващата Руска армия на българския бряг.[15] 
В района няма значителни османски сили и централното командване нарежда на Видинския корпус (командир Осман паша) да се предвижи в направление Видин-Никопол и атакува флангово от запад руските сили. На Източнодунавската армия от района на Четириъгълника на крепостите Русе-Силистра-Варна-Шумен (командир Мехмед Али паша (Карл Детроа) е заповядано да застраши от изток руските сили.
Руското командване разделя частите, прехвърлени при Свищов на:
Чрез бързо придвижване на Предния отряд в Южна България и активни действия на Източния и Западния отряд се цели да се провали османския военен план. Започва настъпателния период на войната[16].
На 23 юни/5 юли руски войски под командването на генерал-майор Александър Арнолди освобождават Бяла и установяват контрол над стратегически важния Беленски мост над река Янтра, където се пресичат пътищата Русчук – Велико Търново и Шумен – Плевен. От 8/20 юли до 1/13 август там се установява главната квартира на руския император Александър II, който провежда два военни съвета – на 5 и 10 август. На 25 юни/7 юли части от Предния отряд влизат във Велико Търново, а на 4/16 юли преминават Стара планина през Хаинбоазкия проход. 
На 7/19 юли е установен контрол над Шипченския проход, имащ значение за връзките между Северна и Южна България (вж. Шипченска битка (юли 1877)). С тези действия пътят за настъпление към Цариград е открит, като генерал-лейтенант Гурко дори превзема Стара Загора.
На 4/16 юли Западният отряд успява да превземе Никопол (вж. Битка при Никопол). Придвижващият се към града Осман паша е принуден да се насочи към Плевен. По-малко от 24 часа след пристигането му е атакуван от руски сили. Осман паша организира успешна отбрана и отблъсква две руски атаки с цената на значителни жертви от двете страни (8/20 юли и 18/30 юли) (вж. Обсада на Плевен). Получава подкрепления и корпусът прераства в Западна армия[17].

Борбата за Самарското знаме при Стара Загора, художник Петър Морозов

В памет на зверствата над българското население
Русчушкият отряд постига равновесие на силите с най-мощната османска групировка, Източнодунавската армия, в района на Четириъгълника на крепостите Русе-Силистра-Варна-Шумен[18].
Междувременно османското командване прехвърля от Албания 20 хиляден Армейски корпус (командир, Сюлейман паша). Усилен с други части, формира Централна армия, която трябва да се съедини с войските блокирани в Плевен и да проведе контранастъпление. 
На 19/31 юли се води ожесточена битка при Стара Загора, вследствие на която градът пада в ръцете на османците. В сраженията се отличава Българското опълчение. Особено героична е защитата на Самарското знаме[19]. 
След превземането на града от редовната османска армия са извършени масови зверства спрямо мирното българско население по долината на р. Тунджа[20]. 
Независимо от успехите в битките при Нова Загора и Джуранли, Предният отряд се оттегля към Стара планина и се укрепява на Шипченския проход.

През настъпателния период главните руски сили са ангажирани с осигуряването на източния и западния фланг. Провален е османският план за едновременен двоен флангови удар.

Същевременно дълбокото проникване на Предния Руски отряд в Южна България предизвиква появата на театъра на военните действия на Централната армия. Османските сили преодоляват първоначалния смут и дезорганизация[21]. 

Западната и Централната армия предприемат активни действия, чиято цел е да се съединят и преминат в контранастъпление[22]
Заключителен период (декември 1877-януари 1878)
Действуващата Руска армия, наброяваща 314 000 души, започва настъпление срещу значително отслабените османски сили. В началото на периода решаващо значение има преминаването на Стара планина при много трудни зимни условия. Участват и Българските доброволчески чети. Заети са изгодни подстъпи към проходите в планината (вж. Битка при Арабаконак, Битка при Правец, Боевете при Етрополе). В бойните действия на този етап се включва Сърбия, която хвърля над 55 000 бойци към Ниш, Пирот, София и Видин.[28]
Пръв преминава Западния отряд (командир генерал-лейтенат Йосиф Гурко). На 23 декември/4 януари след като разгромява Орханийската армия [29] (командир Шакир паша) превзема София.

Последван е от Южния отряд (командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки). Преминаването на Троянския отряд (командир генерал-лейтенант Павел Карцов) отвлича вниманието на османското командване от направлението на главният удар [30]. На 28 декември/9 януари, Южният отряд в Шейновска битка обкръжава и пленява Централната армия (командир Вейсел паша). На османските въоръжени сили са нанесени непоправими загуби.

Заключителното руско настъпление е осъществено изцяло и довежда до мълниеносен разгром на последната противникова сила в Южна България, групировката на Сюлейман паша. На 4/16 януари е превзет Пловдив, а на 8/20 януари руските войски влизат в Одрин[31].

Кавказки театър на военните действия
Основна статия: Бойни действия на Кавказкия фронт в Руско-турската война (1877-1878)

Русия и Османската империя разглеждат Кавказкия фронт като спомагателен за хода на войната. Основна задача на кавказките руски сили е осуетяване прехвърлянето на противникови сили на Балканския полуостров.

Край на войната
В началото на 1878 година действуващата руска армия е на 20-на км от Цариград. Победата е пълна. Великобритания изпраща в Мраморно море боен флот, който да предотврати превземането на османската столица. Под натиска на Великите сили и след претърпените загуби (66 000 убити и 140 000 ранени)[32] на 19/31 януари Русия сключва с Османската империя Одринското примирие, с което се прекратяват бойните действия.
На 19 февруари/3 март Русия и Османската империя подписват предварителния Санстефански договор. Според него Румъния, Сърбия и Черна гораполучават пълна независимост. България се създава като автономно трибутарно княжество. Територии на Османската империя се поделят между Великите сили.

Съгласно предварителните договорености между Русия и Австро-Унгария,[33] както и между Русия и Великобритания, [34] няколко месеца по-късно Великите сили се събират, за да оформят окончателния договор по време на Берлинския конгрес. Берлинският договор от 1/13 юли 1878 между Великите сили и Османската империя ревизира Санстефанския и в началото на 1879 е потвърден с Цариградския договор между Русия и Османската империя.(със съкращения).

bg.wikipedia.org














това са спомените
Абонамент за: Публикации (Atom)